сряда, 2 август 2017 г.

Слава - притча за добротата

В днешния завързан световъртеж от събития и опорочено его все по-рядко се намира място за добротата и искреността. А дори когато я срещнем, не и обръщаме внимание и не я разпознаваме, дори лице в лице.

Да си призная този път тръгнах с леко предубеждение към поредния български филм, а още повече, щом той бе направен по действителен случай. Признавам си, че нямах сили да пиша отзив за предишния филм "Урок" на същите режисьори, защото бях разочарован от играта и мудното действие в него, и сега очаквах нещо подобно, но този път макар в главната роля да беше същата актриса (Маргарита Гошева),  нещата бяха различни.

Преодолявайки препятствията от огради и техника около строежа на метрото на Попа се добрахме до обновеното кино "Одеон", за да гледаме българския филм "Слава". Ето го и трейлъра:


Както и в предишния филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, парите са в основата на случилото се. В Урок това бе ограбилата банка отчаяна учителка, а в Слава това е кантонерът, който намери пари на релсите и ги върна. Както често се казва: "Няма ненаказано добро!"

Филмът показва как нашето ежедневие се е превърнало в едно надбягване с времето, което вечно не стига, как се опитваме да представим нещата в атрактивна и впечатляваща светлина, а така губим ценното, малкото, детайлите и доброто у другите и себе си.

Много добро попадение е и заглавието на филма с марката часовник. В търсене на краткотрайна слава ние забравяме, че има по-важни неща като традиции, семейство, уважение, чест, родова памет и неподправена доброта.

Гледайте филма, защото си заслужава. Гледайте го, защото там ще видите поне една малка част от себе си. Гледайте го, защото Стефан Денолюбов прави ролята на живота си, поне по мое скромно мнение. Гледайте го, за да се предпазите от славата и да живеете славно и без нея...


четвъртък, 20 юли 2017 г.

Дълбоко пурпурно сбогуване със софийската сцена

Преди малко повече от два месеца поне според моето скромно мнение "Арена Армеец" постави рекорд по посещаемост. Причината в неделната вечер на 14 май да има повече от 18 000 души на едно място в София, беше концерта от прощалното турне на легендите от Deep Purple. Разбира се и аз бях там.

Моят висок и умен колега се беше погрижил да имаме перфектните места и бяхме на първи ред вляво от сцената с чудесен изглед към групата. За жалост точно преди концерта получих мигренозен пристъп и болката в главата ми попречи донякъде на по-доброто изживяване на музиката. Може би и заради това подгряващата група Monster truck  се превърна в живо мъчение за мен. Не помня на друг концерт да съм се чувствал така зле като на този, а и не помогна плискането с вода и излизането на чист въздух. В крайна сметка една дама, седяща до нас, ми услужи с хапче за глава и това позволи след десетата песен на Deep Purple вече да вляза в час и до края да слушам и възприемам музиката така, както трябва. Повече за самия концерт и сетлист на песните може да откриете тук.


Странно за мен е обаче, че когато Ian Gillan дойде сам в София в края на ноември в зала 1 на НДК, там нямаше толкова голям интерес и публиката беше в пъти по-малко, въпреки, че песните, които изпълни тогава самостоятелно и с групата паснаха повече от 80%.  Но си обяснявам, че името на групата винаги е по-голяма от това на вокалиста и, а и самата част с прощално турне доведе много хора на събитието. Не зная обаче, дали това не е също маркетингов трик като последното турне на Scorpions, които след него идваха още веднъж в София, но това не е най-важното.

Признавам, че не бях слушал последния албум на групата и може би заради това и песните от него, не ме впечатлиха толкова, а може би и Ричи Блекмор и Джон Лорд ми липсваха на моменти, но в крайна сметка концертът беше на супер ниво и ме зарадва с изпълнението на любимите за мен песни Hush, Black night, Smoke on the water и Perfect strangers, някои от които успях да предавам на живо, докато не ми падна батерията на телефона.

Винаги на техен концерт се сещам за моя приятел от Козлодуй Калин, който всички наричаха Ричи, който си отиде твърдо рано от този свят, но цялата му същност бе отдадена на групата, докато беше сред нас...

Ясно ми е, че няма как в днешно време Gillan да изпълни Child in time, а също така и, че не е възможно в рамките на няколко часа да чуеш всички любими песни от група, която е на сцената вече почти 50 години. Но е едно е сигурно - радвам се, че бях там, бях щастлив да чуя групата на живо отново и ако случайно пак решат да дойдат отново ще бъда там, за да им отворя душата си, ако почукат на задната врата...


четвъртък, 13 юли 2017 г.

Пеещите обувки на Леа Иванова

Понеделник вечер не е най-подходящото време за кино, но когато става въпрос за български филм времето и мястото нямат значение. Всъщност за втори пореден път гледам филм в Дома на Киното, който успява да ме трогне и да ме докара до сълзи. Това означава, че всички са си свършили перфектно работата, а накрая на прожекцията имаше среща с режисьора и двама от главните герои.

Но нека започна отначало. Следейки събитията в Дома на Киното на няколко пъти през погледа ми мина заглавието "Пеещите обувки" и подобно на Мирча Кришан, който пита "Как така кон да мяучи?" и аз попитах: "Как така обувки да пеят?" Не ми беше хрумвало, че лентата може да е свързана с българската певица Леа Иванова. За разлика от друг път, този път не бях се подготвил с гледане дори и на кратко видео или прочит на сюжета, но за да не направите същата грешка и Вие, ще Ви пусна трейлъра, както правя обикновено в ревютата си на филми тук:


Без предубеденост и излишни очаквания аз се втурнах в сюжета на филма, който премина през джаз, пътуване, политика, Истанбул, Дупница и София, за да стигне до Виена, Белград, Париж и Берлин. Пътуването във времето разкриваше настроения, ноти, влюбване, раздяла и много покорени сцени и мъжки сърца. Лиляна Иванова се играе от три актриси и това е съвсем сполучлив ход на режисьора Радослав Спасов, а за моя изненада известните лица и актьори във филма имаха второстепенни роли, а главните бяха поверени на млади, талантливи новоизгряващи звезди.

Акцент в тези 142 минути бе любовта между Леа и Еди Казасян, брат на прочутия Вили Казасян. Двамата минават през различни изпитания, изневери и различия, но остават заедно до края, а и след смъртта на певицата Казасян остава да живее с мисълта за нея и преживяните мигове, търсейки всяка подробност за нея, която той не е знаел по време на съвместното си съжителство. Такава любов явно има не само по филмите, а е била и реалност въпреки всичко и всички. Но най-добре да я изгледате сами и да прецените, дали сте способни на нещо подобно.

При появата на буквите на екрана се появиха и сълзите в очите и аз далеч не бях единствения в киносалона, който едва ги сдържаше, за да не прелеят, а със светлините на лампите отпред застанаха режисьорът и двамата млади актьори. Те успяха да разведрят обстановката и да разкажат интересни подробности от процеса на заснемане.

Прибирайки се вкъщи, потърсих всички възможни песни на Леа Иванова, за да допълня сам впечатленията си без да съм гледал другите два филма за нея и без да съм чел книгата от 1989 г. Ако имате желение и време може да гледате краткия филм на БНТ от 1971 г. "Леа пее и се смее" тук, а гостуването и в предаването "Всяка неделя" може да видите тук.  Четох и доста отзиви и много се възмущаваха, че най-известните и песни не са влезли във филма, но за мен това не бе проблем, а като завършек на този пост ще пусна една песен, която е написана от Еди Казасян като музика и текст специално за Леа Иванова и казва много и с думи и с жестове в самия клип от 1985 г.  А Вие си спомнете за Леа и за нейния специфичен глас, чувство и достолепност! Лека нощ!



сряда, 7 юни 2017 г.

Воевода - стръмният път към върха

Случайната среща с режисьорката и изпълнителката на главната роля във филма "Воевода" Зорница София в офиса днес ме накара да отворя черновата на поста за филма.

Истината е, че го започвах цели три пъти и все не ми харесваше, защото началото е важно. То кара читателя да продължи да чете до края. Макар и да излезе в началото на годината аз все не успявах да отида да го гледам. 

Четох различни отзиви, и добри и лоши, но реших, че сам трябва да преценя, дали ми харесва или не и така в един ден през май успях да стигна до него, тичайки, за да не изпусна началото му. Бях задъхан и въздухът ми бе свършил и когато се настаних на мястото си във вече тъмния и притихнал киносалон, бях грабнат от тичане през гора, реално като моето препускане из джунглата на модерния град. Не можеше да има по-удачно начало от това и веднага влязах в обувките на героите от филма, защото знаех колко трудно е да не можеш да си поемеш дъх и да продължиш да проверяваш границите на човешките физически сили.

Дали заради това или заради силното начало филмът ме грабна и ме завладя, на моменти ме стисна здраво за гърлото, а дори успя да изтиска и някоя сълза от очите ми. Преди да продължа по-нататък ще пусна трейлъра, за да може и Вие, ако още не сте го гледали, да придобиете някаква представа за него:


Не бива да преразказвам сюжета, но ще спомена, че Румена воевода минава през доста изпитания, лишения, жертви и страсти, за да изкачи стръмния път към върха и да бъде лидер на корави и силни мъже, които да я следват в неблагодарното дело. Често в живота си съм срещал жени, които приемат мъжки загуби, раздели и болести и смятам, че границата за болка при жените е далеч по-дълбока и широка. Какво се случва в главата на Румена само тя знае и как пренебрегвайки своя майчински инстинкт, тя продължава борбата за свободата на своята родина. Образът е съвкупност от всички жени воеводи, които са изброени в края на лентата, а аз признавам, че преди време единственото женско име, което асоциирах с воевода, бе това на Сирма.

Филмът е съпровождан от прекрасна музика на "Кайно Йесно СЛонце" или членовете на бившата група "Исихия", с част от които имам честта да бъда приятел. Нещата пасват и с пасторалните гледки и красива българска природа, автентична музика и разказ, който по стъпките на Хайтов те води из гората жаден, гладен, мрачен и без дъх.

Филмът определено ме разтърси и ми повлия, а това, над което ми остана да мисля по пътя за вкъщи бе, дали недовършената работа е все българска и дали предателството е само наш патент...

Явно има някаква орисия, но има и магия, която Зорница София е забъркала с прекрасен актьорски състав, за да се получи качествен български патриотичен филм без излишен патос.

Гледайте го и се опитайте да намерите воеводата в себе си и се запитайте, дали Вие бихте направили същите жертви за едно благородно и безкористно дело... Аз не бих...



събота, 11 март 2017 г.

Когато бях армейски генерал или казармени истории за мъже

Когато бях в казармата...

Все по рядко се случва да се чуе подобен разговор на маса, защото от доста година задължителна военна служба няма.

Има обаче големи мераци на политици, експерти, любители и най-вече жени, които настояват за нейното връщане. Аз както и авторът на книгата, чиято корица виждате вдясно от строя, не се сдържах, сме против. Макар да ни делят години разстояние и макар неговата и моята казарма да се различават като времетраене, като политически строй, мога да Ви уверя, че глупостите и издевателствата са едни и същи.

Подвизите на редник Мишев, който сега се подвизава като Вешим с обърнато кръгом име, описани в прочетената от мен книга, си приличат с моите спомени от родната казарма, а също така и с тези на прословутия войник Швейк.

Хуморът и самоиронията е един от начините да се справиш с безумието в поделението, независимо от неговото местоположение. След края на моята служба първото поделение, в което служих до клетвата бе закрито, а на мястото на второто сега се кипри модерен София Хай Тек Парк. Това заличи физическите следи от моята следуниверситетска казарма, но за жалост не успя да направи същото и с тези, които още витаят в главата ми.

Не искам да навлизам в подробности, за да не отегчавам читателя, но само ще спомена за няколко случки като чистенето на тревата от асфалта на летището в Русе в продължение на цял ден и чистенето на стадиона в поделението с голи ръце, за да е равен на 1,5 сантиметра по време на финала на световното първенство по футбол, който ефрейторите гледаха по същото време на единствения телевизор в лафката.

По време на престоя ми в лечебницата също имам ярък спомен, в който лейтенант ни събуди в 2 часа през нощта, за да ни излекува като прекопахме градинките в рамките на час под светлината на фенерче.

След отклонението искам да кажа, че в казармата мъж не се става и тя не помага особено във възпитанието и изграждането на личността, но спомага в затъпяването, в изпълнението на безсмислени противоречащи си заповеди и докарването на куп болести, които дори не си предполагал, че съществуват.

Дано не върнат казармата, макар този лозунг да струи от устата на всеки кандидат депутат този месец, а дано и повечето прочетат книгата на Михаил Вешим, който определено ми е любим писател, за да се посмеят малко на абсурда на българската казарма.

Разрешете да доложа една песен в края на този пост!

Искрено Ваш: редник Алексиев

събота, 18 февруари 2017 г.

Високо там горе при Анна Ахматова

Когато ми се налагаше да минавам с колата през Младост 1А преди години при ремонта на булевард "Александър Малинов" забелязах, че в него има улица "Анна Ахматова". Бях чувал за нея още в училище, но тогава отново се разрових да си припомня нейната биография. 

Преди Коледните празници през декември миналата година бях поканен от актрисата Силвия Станоева на предпремиерата на представление, посветено на руската писателка. Оказа се, че то се играе в Мраморната зала на Руско-културно информационния център, където се намира и моят офис. За съжаление тогава не успях да отида, а веднага след това пропуснах и премиерата, но в средата на януари от трети път успях да гледам постановката. Преди да продължа, може да видите трейлъра тук.

Поводът за представлението е петдесетата годишнина от смъртта на Анна Ахматова. Мраморната зала беше студена, но това което следваше надмина всичките ми очаквания. Мисля, че не е добре да разкривам подробности от самия спектакъл, но ще кажа, че той е различен, внушителен и оригинален. Светлината в него е оскъдна, а студът допълнително спомогна за това да се върнем в мрачните години от битието на талантливата Анна, чието истинско име е Анна Андреевна Горенко, родена в Одеса и починала в Москва и живяла дълги години в Санкт Петербург.

След спектакъла на малка масичка зрителите може да се подкрепят с водка, кисели краставички и фъстъци и да се срещнат лице в лице с режисьора и изпълнителите, което за мен беше допълнителен бонус и за моя радост се снимах с две от главните лица.

Ако решите да научите нещо повече за Анна Ахматова, може да прочетете написаното в Уикипедия, но ако искате да го почувствате отидете още днес, 18 февруари от 19:00 часа в Мраморната зала на Руско-културно информационния център!
Билетите са на цена от 8 и 10 лева. Приятно гледане!


вторник, 10 януари 2017 г.

Род Стюарт - рошавата гарга на музиката

Денят е 10 януари 2017 година. Родерик Дейвид Стюарт празнува своя 72 рожден ден. Роденият в Лондон от баща шотландец и майка англичанка певец с дрезгав глас и разрошена руса коса е различен и неповторим.


Със сигурност сте чували поне някоя от хитовите му песни, но най-добре бихте го опознали от неговата автобиографична книга, която изобилства с чувство за хумор, откровения и любопитни моменти от неговия разюздан живот и кариера. Сменил доста сценични костюми, наркотици, групи и жени, той съзнава своето място и отчита своите грешки и дузина деца (8) от различни бракове в един завладяващ разказ.

Книгата си купих от традиционния вече първи ноември в книжарница Сиела на половин цена в тяхната промоция в деня на Будителите и я прочетох през декември. Признавам, че слушах неговия репертоар, докато разгръщах страниците и навлизах все по-дълбоко в личното му пространство, което той доброволно отваря пред читателя.

Необикновен чаровник с голям късмет и с орисия да произвежда хитове в различни музикални стилове той взема стари позабравени песни и ги превръща в диаманти с дрезгавия си глас и стърчаща коса, за която полага неимоверни грижи. Със сигурност много от случките в книгата, ще Ви изненадат, ще разберете за приятелството му с Елтън Джон и ще го видите като запален запалянко на Селтик и на националния отбор на Шотландия както и за преместването му в САЩ и превръщането на американски песни в четири албума с небивал успех.

Засега последният му албум е от октомври 2015 година и носи името "Another country", а от октомври 2016 Стюарт вече е рицар на Британската империя и спокойно може да слагате едно Sir пред името му. Твърди, че от 2000 година насам е спрял наркотиците, а през 2017 година ще празнува 10 години от последния си засега брак (трети) с модела Пени Ланкастър, от която има две деца. Ако искате да го гледате на живо може да си резервирате билет за концерта му в Краков, Полша на 19 февруари 2017. Това обаче са незначителни подробности на фона на могъщата музика, която прави и аз със сигурност съм затруднен в избора си на песен, с която да завърша поста. В крайна сметка ще се спра на тази със заглавие "Вечно млад", защото макар и минал 70-те Род все още е с млад дух и неостаряваща енергия...

четвъртък, 29 декември 2016 г.

Коледно Мастило в Пазарджик

Малко са групите, които могат да оцветят града. Малко са българските групи, които могат да оставят следа. Но една от тях е удачно кръстила себе си Мастило. И това Мастило остави неизличима следа в мен и моето семейство.

Благодарение на Община Пазарджик една съботна вечер в театъра при свободен вход и седмица преди Коледа моите любимци показаха професионализъм, чувство и изпълниха страхотно любимите ми песни. Но нека първо започна отначало и да се върна назад във времето.

Годината бе 1999. Със сестра ми и мой приятел решихме да посрещнем Нова година на площада в София. Времето беше ужасно студено. Сцената беше построена до сградата на БНБ с лице към Двореца. Когато излезе тази до тогава непозната за мен група да подгрее известните изпълнители, то тя успя буквално да подгрее и зъзнещата публика с настроение, усмивка и закачки и главната движеща сила бе вокалистката Виктория Терзийска. Гвоздеят на програмата стана новата им авторска песен: "В двореца съм сама", която много добре пасна с празнично осветения дворец на площада с жълтите павета. Помня, че скоро след това търсех албума им по магазините, но за съжаление той още не беше излязъл. (щеше да излезе 3 години по-късно).

По-късно гледах клипа на песента им и се чудех, дали той действително е сниман в Двореца, срещу който Вики пя в Новогодишната нощ. След това дойдоха и "Твоите кафеви очи", която също бързо се превърна в хит и я слушах по радиото, а веднъж на живо в клуб Кокарача.

След това се оказа, че мой приятел от Стара Загора учи заедно с Вики в журналистическия факултет и аз влюбен в това късо подстригано чаровно талантливо момиче го помолих да ме запознае. Действително ходих два пъти там, макар, че и нашият курс, бидейки в същия университет, имахме малко лекции там, но така и не успях да я засека и да ме запознаят с нея.

Времето си минаваше и веднъж вече организиращ концерт в Банско на площада с участието на Бони М, имах възможността да избера водещ за шоуто като негов организатор. Тогава се свързах с агентката на Вики, за да я ангажирам, но за съжаление по това време тя вече беше организирала своя почивка в чужбина и така вместо нея концерта води Тома Спространов.

Не спирах да следя песните, изявите и дисковете на групата, а преди три години от бензиностанция по пътя си купих диска им "В ръцете ти е най-добре", който се въртеше постоянно в колата и така и децата ми заобичаха групата и знаеха и пееха всяка от песните в него. Май пропуснах факта, че мой колега и приятел е учил с нея в Разград и бях го молил през годините да ми разкаже нещо за този период, а също така и че посетих родното и градче Исперих, но това не са толкова важни неща.

Като изключим началните години, когато имаше някакво влечение към нея като жена, то в последните години ценя повече текстовете и музиката и изпълненията и. Честно казано никога не съм се интересувал от личния и живот макар да научавах откъслечно от някои познати разни факти или слухове, но не съм се вълнувал, защото това си е лично нейна работа.

Стигаме вече в настоящата година и месец и аз мислех, че трябва да отидем по-рано, за да хванем места. Това щеше да бъде първия концерт, на който и двете ми деца ходят заедно, а дъщеря ми вече има малък опит с концерта на Бон Джоуви. За жалост интересът към събитието въпреки безплатния вход и разлепените плакати беше малък. С изключение на първи ред, който се пазеше от момчета и девойки, можеше да си избереш къде да седнеш съвсем спокойно и ние избрахме места на втори ред централно на сцената.

Подгряващ на Мастило беше Лазар Вълчев, който е записал своя песен към техния лейбъл и той изсвири няколко песни с един китарист на сцената. След вълнението и чакането най-вече от децата ми на сцената се появи Вики в целия си блясък и палавият и вечно мърдащ се моя син застина и замръзна и гледаше без да мига. Дъщеря ми си припяваше текстовете, но съвсем тихичко и не като в колата и когато Вики се закачи с нея и я поздрави с песен, тя съвсем са сви и се срамуваше.

Концертът беше страхотен и всяка песен бе изпълнена перфектно и аз останах много доволен. Предавах на живо две от песните и направих няколко снимки, които после публикувах в събитието. Сцената и осветлението също бяха на ниво, но за жалост не мога да кажа същото и за публиката в родния ми град, но това бе единственото, което не се получи тази вечер и заради нея нямаше и бис, но след края успяхме да се видим с Вики и Десо зад кулисите и да се снимаме с тях. Така децата ми останаха много щастливи и доволни, че са слушали, че са се запознали на живо с любима изпълнителка и са видели колко естествена, готина и свястна е тя.

На връщане към вкъщи слушахме отново диска на Мастило и децата забелязваха коя песен не са я изпълнили и коя са я пяли малко по-различно, а аз бях щастлив, че сбъднах една моя мечта.

Следващата седмица си купих от книжарницата и диска Маргаритка (на името на дъщерята на Вики) с детски песни, който е проект за създаване на музикални детски площадки и децата слушат и него с удоволствие. Защото както пее Виктория: "Така приятно е с теб..."



събота, 10 декември 2016 г.

Преживяването Dire Straits в петък вечер

Рядко човек получава втори шанс в живота. Когато обаче си роден под щастлива звезда и силно желаеш нещо, тогава получаваш и втори шанс и сбъдваш мечтите си. Мина цяла седмица от концерта на Dire Straits Experience в зала 1 на НДК на 2 декември 2016 година, а при мен споменът е още жив.

Може би е излишно да казвам, че за мен Dire Straits е велика и любима група, която по обясними причини не съм имал удоволствието да наблюдавам на живо, но двете изяви на нейният вокалист и основател Марк Нопфлер със сигурност запълниха тази празнина, като за тази от 2013 още пазя топли спомени.

Тук е мястото да благодаря на моя много добър  и висок приятел и колега Боян, който купи билети за концерта преди месец и по този начин на прилична цена ни осигури места на първи ред в оркестрината, буквално на метър от изпълнителите. Другата изненада бе да видя на живо една от най-големите български фенове на групата Славина, която се оказа на съседно място на първи ред. По-късно разбрах, че тя е присъствала и на трите изяви на групата в България, а също така, че е и лична приятелка на саксофониста Крис Уайт.

Но да започна отначало. Когато 2016 започна разбрах, че Dire Straits Experience ще имат концерт в България за първи път, но той ще бъде в Русе в новооткритата зала Булстрад Арена на 21 март. За жалост това бе понеделник и не успях да организирам така нещата, за да отида и да ги гледам на живо, макар, че билетите бяха с много приемлива цена и дори с нощувка в Русе и транспорта не бяха нещо недостижимо. Щях да видя и новата зала в дунавския град, но в крайна сметка плановете ми не се осъществиха и пропуснах своя първи шанс да видя групата с двама оригинални членове.

Затова, когато разбрах, че идват през декември в София и Пловдив, си запазих отрано датата за представлението в София. Като цяло бях скептичен за tribute бандите, когато липсват основни техни членове, като в случая Марк, но след концерта на Брит Флойд миналата година си промених мнението. 

След като ходих на уроци по барабани това лято, оцених приноса на Крис Уитън в последния и много любим албум на Dire Straits On Every Street, а сега имах възможността да го гледам на живо. Какво да кажа обаче за Крис Уайт, който в личната ми класация заедно с Дейвид Санборн и Кени Джи заема достойно място и без неговия уникален звук песните на Dire Straits нямаше да бъдат завършени. Освен страхотен саксофонист за мен той се оказа и страхотен човек като наблюдавах от първи ред реакциите му, вълнението и чувството при всяко парче. Скромен, почтен и велик май най-точно описват неговата личност. Това личи и в интервюто на този линк.

Без бавене концертът започна директно с Telegraph road в 8 и 15 и магията вече се случи. Музикантите от бенда бяха истински професионалисти и свиреха с жар и чувство всяко изпълнение и това накара залата да стане на крака при разпознаваеми акорди и мелодии като Romeo and Juliet, Tunnel of Love, Sultans of swing, Money for nothing и Brothers in Arms. За мен лично двата часа минаха неусетно, гарнирани с множество снимки, три излъчвания на живо в социалната мрежа и падането на батерията на телефона, което не ми позволи да запиша още някое видео в края на концерта, но дори това не успя да развали удоволствието.

Върнах се в моите ученически и студентски години, когато текстовете на Dire Straits бяха стимул за мен да науча английския език, а касетките им се въртяха в стария касетофон безспирно, обръщайки ги и знаейки наизуст всяка дума, извивка и припев. Спомените нахлуха и трябва да призная, че на моменти очите ми се насълзиха.Блаженство и щастие и сбъдната мечта - това бе за мен преживяването на Dire Sraits макар и без Марк Нопфлер в петък вечер.

Ако искате да научите сетлиста и да прочетете още едно ревю на концерта може да последвате линка, написан от Нуша, а по-хубаво аз не бих могъл да го напиша. Това, което мога обаче е да търся и да преследвам музикалните си мечти зад всеки ъгъл и на всяка улица...


сряда, 30 ноември 2016 г.

Ноемврийска петъчна вечер с Ian Gillan и песните на Deep Purple

Ето, че ноември отива към своя край, а най-незабравимото музикално събитие от месеца за мен беше концертът на Ian Gillan на 4 ноември, петък в зала 1 на НДК. Почти винаги при гостуване в България на музикална легенда от този ранг се мъча да си припомня кога преди това той е гостувал у нас и дали аз съм имал удоволствието да присъствам. Този път верен помощник в спомените ми беше официалният сайт на вокалиста, който пази всяка дата и концерт. Ето и резултатите: 

08.09.92     Sofia, Bulgaria
10.09.92     Varna, Bulgaria
Deep Purple (with Blackmore, then Satriani and then Morse)
27.11.98     Winter Sports Palace Sophia, Bulgaria
28.11.98     Winter Sports Palace Sophia, Bulgaria 
21.07.05     Kalialra Stadium, Kavarna, Bulgaria
01.11.07     Sportshall, Sofia, Bulgaria

Това щеше да бъде петата визита на Гилън в България. Залата беше пълна, а моят билет беше подарък за рождения ден от жена ми и за по-добър подарък не можех и да мечтая. Тъй като мястото ми беше доста назад в залата се бях снабдил с бинокъл, който ми позволи да видя всичко, което се случва на сцената отблизо. Там точно в 20:00 часа излезе неговата дъщеря, която бе доста естравагантна и пееше боса с доста голямо желание и ритъм, но в стил много далеч от този на баща си. По-късно тя се присъедини като бек вокал в неговото шоу, а той дори и позволи да изпее и негова любима нейна песен по средата му. Аз нямах нищо против, но сред зрителите имаше доста недоволстващи от изпълненията и. Така или иначе те не успяха да развалят моята нагласа. Сетлистът на Гилън от тази вечер както и  подробно ревю на концерта може да прочетете на сайта werock.bg.
За мен беше голямо удоволствие да чуя парчетата на Deep Purple, гарнирани с изпълнението на Софийския Филхармоничен оркестър и залата единодушно аплодира изпълненията на Pictures of Home, Strange kind of Woman, Lazy, а при началните акорди на великата балада When a blind man cries не се сдържах да я пусна на живо в социалната мрежа, за да я видят и моите приятели, които нямаха възможност да присъстват на концерта.Продължението с Anya, Perfect strangers, Demon's eye и Smoke on the water беше впечатляващо и Гилън доказа, че и на тези години може да пее страхотно и да вълнува публиката. Най-хубавото обаче дойде при биса, когато той изпълни моите две любими песни Hush и Black noght, с което концертът завърши. Разбира се винаги ще има недоволни и хора, които ще искат да чуят Child in Time и други велики парчета, но за мен лично това бе достатъчно. Макар, че гледах концерта сам, аз го споделих с перфектни непознати. Може там да сте били и Вие...