Улисани в ежедневието често забравяме дати, рожденни, именни дни и годишнини. Ако ги нямаше напомнянията във фейсбук, кю, скайп, аутлук и другите програми за комуникация и поща, може би щяхме да пропускаме куп важни за любими хора и приятели дати. Днешният случай е по-различен.
На 11 февруари преди четвърт век почина баба ми ( майката на моя баща). Аз бях на 7 години, но пазя някои отчетливи спомени от този ден. Това бе моя първи сблъсък със смъртта. Помня, че тя беше в едната стая, а аз не можех да проумея, защо лежи и не става. За самото погребение ни изпратиха със сестра ми при другата ми баба и дядо. Същият ден е имало снежна виелица, която е затрупала пътя и си спомням, че късно вечер се прибирахме с москвича и едва не заседнахме в преспите. Път от 3-4 километра ни отне над час с борба със стихията. Сякаш и природата не искаше да се примири със смъртта на баба ми Екатерина. Тя бе силна и корава жена и нищо не и се опираше. Чувал съм, че като бебе ме е хващала през кръста с една ръка и така ме е разнасяла. Силна хватка на преживяла доста жена.
Нейният род Мачкордови е дошъл от Гръцка Македония, където са имали няколко магазина, три къщи и много декари земя. Тя е родена там през 1907. За жалост в онези смутни времена (1913 година) те са били принудени да оставят всичко и да бягат по един планински път до Неврокоп (днешен Гоце Делчев), където останали 5 години до и живяли в къща в близост до околийското управление, където всяка нощ чували изтезанията и виковете на пленниците. Отново в такава къща се озовали, когато са отишли в Пазарджик и същият сценарий се повторил. След като работата в града намаляла, те решили да се преселят на село и така открили Ветрен дол, което тогава още носело името Ели дере (1926). Селото, от където идвали се наричало Егри дере и отново е било в подножието на планина (там Змийница, а тук Родопите). Тази прилика ги накарала да го изберат за свой дом.
През 1929 година се жени за дядо ми. От леля ми и баща ми зная, че баба ми се е обличала по градски и е ходила да търгува с плодове и зеленчуци на пазара във Велинград, до където е стигала с влака. Постоянно е разказвала за дядо си чорбаджи Паско (Спас) и за баща си чорбаджи Георги. Наскоро открих че родът им се е преселил преди 218 години от Ресилово (днес Харитомени) в Криводол (по турски Егри дере и днес Калитея) в Драмско.
От детските ми спомени ми е останало, че тя ми скри индианците, с които обичах да си играя, и дълго време като дете съжалявах, че я няма, за да ми каже къде са. През годините открихме два-три индианеца, но те бяха поне 20 и досега това си остава загадка за мен. Такава ще остане и баба Ката, която познавах само 7 години и която ни напусна точно преди 25 години. А денят днес бе топъл и спокоен...
